В последно време се чувствам особено вдъхновена от различни индустриални призраци. Било то затворили своите врати по време на соца и прехода или в момента минаващи през опадък, поради простата причина, че са станали архаични, ирелевантни за настоящото състояние на човечеството.До декомпозиращия се индустриален материал ние може да достигнем най-често през дупка в нещо. В метална ограда, в бетонна стена, в главния портaл и т.н., заобикалящи съответния индустриален обект. Оградата на свой ред е метафорично натоварена със значението на пропусклива мембрана, разделител между публичния и частния свят. Наблюдател на тези две реалности, обозначител на техните граници.Когато намерим съответната дупка, чрез акта на престъпването през нея (какъвто беше случаят и този път) времето сякаш е спряло, но пък репрезентира няколко културни периода наведнъж. Те, предполагам, се наслояват в резултат на множеството интервенции с различни цели, случили се в това пространство.Инженерната работилница, позната още като “Цех 300” (по-късно завод „Средец”), се намира на булевард “Цар Борис III” в София. По продължение на оживения булевард има едно място, на което два от панелите на принадлежащата и метална ограда са разместени и човек може да мине на отсрещната страна. Прекрачвайки от време-пространствената ос, в която досега сме се намирали (Януари 2022, София), се озоваваме пред културния отпадък на няколко десетилетия:В рамките на този цех наблюдаваме особеностите на българския социо-политически контекст от изминалия век до сега. Започваме от характерния архитектурен стил на следосвобожденска България (сградата е построена през 1907 г. от царския архитект Никола Лазаров). Преминаваме през лафката, която посреща със своята осемдесетарска (в момента почти разпаднала се) модернистична естетика всеки един посетител до сега. Идва ред на намиращата се до нея ПВЦ охранителна будка. Парцелът е в последствие предназначен за мястото на небостъргач, спонсориран от неясен за мен турски инвеститор, вече фалирал – символ на прехода и характерната за него приватизация.Декомпозиращият се индустриален материал, някога състявал основите на сградата, става среда за последните аеробни, анаеробни, едноклетъчни и многоклетъчни организми, населяващи работилницата. Те са константни участници в процеса на упадък, но и съществуват почти и само заради него. Техният живот ни предоставя нова естетическа перспектива, която набляга върху отсъствието на човешкия вид, изграждайки представа за сградата и нейната историческа и материална натовареност през многоклетъчна абстракция.Текстурите, цветовете, формациите и историята на локацията инспирират творбата със заглавие “Through the Hole in the Wall we Shall See…”.

 
︎

Яна Абрашева е завършила бакалавър по графичен дизайн в Кралската Академия в Хага. Нейната практика е мултидисциплинарна, основно вдъхновена от индустриалните, екологични и икономически сектори. Чрез теоритичен, материален и полеви рисърч тя събира социологично, историческо, културно и т.н. съдържание. Това в последствие става база за различни типове артистични интервенции в жанровете на документалното, абстрактното и фикцията.